Зоната на здрача

Мястото където може да се ловува без да се прекрачва границата която имат вампири и върколаци

В гората цареше пълна идилия. Беше тихо и спокойно, а лунната светлина хвърляше бледи отенъци покрай дърветата.
Поставиха Стефан на меката трева като му бяха вързали очите.
- Говори! Кой си ти?! - изстреля бързо Лука, като ръцете му се свиваха в юмруци. Беше готов веднага да нападне.
Стефан се изправи и махна превръзката от очите си - трябваше да види, кой го бе обезпокоил в този късен час.
- Лука? - беше не само изненадан, но и шокиран от появата му. - Какво правим тук?
- Аз задавам сега въпросите - и го бутна отново на земята.
- Нямам намерение да ти направя каквото и да било - отвърна Стефан и отново се изправи като му обърна гръб и тръгна по малката тясна пътечка към замъка. Тогава Дерек му препречи пътя и оголи зъбите си, като го извъртя отново с лице към Лука.
- Говори! - застрашителните му зъби изтракаха


Аврора влетя в стаята ми с гръм и трясък.
- Какво им? - некординирано започнах да опипвам нощното си шкафче като търсих къде е копчето да пусна лампата, когато успях да я пусна тя огря цялата стая.
- Ави.. какво има? - цялото и лице беше пребледняло и имах чувството, че всеки момент ще припадне. Скочих веднага от леглото като я поставих бавно да седне на един от близките столове.
- Емили.. - закашля се тя.
- Какво е станало? Какво има?
Тя сграбчи тениската ми и ме дръпна по близо като прошепна в ухото ми.
- Те искат да го убият!
Цялото ми тяло се напрегна.
- Кой са те? Кой искат да убият?
- Искат да убият Стефан - бързо изрече тя - Нямаме много време! Да вървим!
Бързо грабнах панталоните си и ги нахлузих на тялото си, като дръпнах Аврора, която разтъркваше врата си. Навярно бе по напрегната от мен, но нямахме време сега, за да се бавим. Хванах я за ръката и побягнахме надолу по стълбите.
Няколко от стражите ни гледаха озадачено, но никой не припари до нас. Бягахме колкото можем по - бързо и колкото краката ни държаха.


- Ако не започнеш да говориш, ще се наложи да прибегна към по строги мерки. - оголи зъбите си Лука.
- Много добре знаете кой съм и от къде съм ! - обади се Стефан, а мускулите му се напрегнаха.
- Какво си правил в имението на Велизарий? - попита този път Дерек.
- Какво??? - едва ли не изкрещя той. - Не съм и стъпвал там.
- Лъжец! - втурна се Лука към него и го притисна към най близкото дърво като оголи зъби.
- Трябва да има някаква грешка! - каза Стефан и го отблъсна от себе си - И нямам намерение да се бия с теб!
- Признай си или още сега ще станеш на пепел!
Стефан потрепери, но все пак запази самообладание и с усмивка на лице погледна Лука.
- Аз драги приятелю съм тук за да ти помагам, не да те предавам!
- И още глупости говориш - изсъска срещу него Лука като застрашително сключи уста.

- Нека поговорим - тръгна към него отново Стефан.
- Чух достатъчно - предател! - и скочи върху него той като го прилепи плътно към земята.
- Не! - изпищях аз и се втурнах към Лука и Стефан, който се въргаляха на студената пръст.
С Аврора бяхме пристигнали точно на време, за да ги разтървем.
- Какво става тук? - изкрещях аз в лицето на Лука, който ме гледаше смаяно, как съм обгърнала тялото на Стефан.
- Ти не се бъркай! - изскърца той със зъби.
Аврора държеше здраво Люк, като ръцете и обгръщаха бицепсите му и тихото хриптене се чуваше как се надига от тялото му.
- Не, Емили.. нека ме убие! - издърпа се той от хватката ми, но аз препречих пътя му.
- Как така ще те убие? Защо? Какво си му направил? - заплаках аз в ръцете му.
- Вярно е.. бях в имението на Велизарий - поклати той тъжно глава.
- Значи най - накрая си призна... кучи ...
Преди да довърши Стефан продължи.
- Бях пратен там по заповед, за да изоблича тъмните му планове.
- Лъжеш! - отново се опита да го нападне Лука, но аз застанах помежду им.
- За да го убиеш - трябва да минеш първо през мен! - строго го погледнах аз като изръмжах звучно.
- Няма да е трудно! - стисна зъби той. - Значи се застъпваш за него така ли? За човека , когото едва познаваш ?
- И живота си бих му дала - ядосано отвърнах аз. - Защото го обичам!
През живота си бях изричала тази дума само веднъж така гласно. Когато бях лудо влюбена в моя вампир. Моя Вампир, защото в действителност беше мой и единствено мой. И той ме обичаше така както аз него и споделяше всяка моя дума с много любов и грижи, а сега? Сега го бях изрекла на глас - отново след толкова много време. Отново Обичах някого така силно. Стефан се стъписа при това как бях споделила чувствата си така ясно и на глас, без дори да потреперя. Тялото му се напрегна измежду пръстите ми, а сърцето му заби силно, можех да доловя бързия му ритъм. Усетих как ръката му се спусна спокойно и улови моята.
- Предатели! - изкрещя Лука. - И двамата ще умрете!
- Да не си посмял! - озадачих се от решителния глас на Аврора. Както го държеше здраво плахо се подръпна и застана до нас.
- Ако им навредиш - по - добре да убиеш и мен! - сълзите и капеха по бялата тениска и цялата бе подгизнала. Панталона и беше целия в кал, а по косата и се спускаше вода.
Неусетно беше заваляло. Не бяхме разбрали, докато капките не започнаха да се стичат по косата ми. Погледнах нагоре - малки красиви капчици капеха и напояваха студената земя. Дърветата се поклащаха от лекия ветрец и все едно ни казваха, че тук не е мястото за да разрешаваме такива проблеми. Отново погледнах към Лука - вече нямах сили за да се боря. Имах чувството, че земята под мен се раздвижи.
- Моля ви! - отвърнах аз толкова тихо, че не знам дали другите изобщо ме чуха. - Да поговорим в замъка!
- Няма да говорим никъде! Ще свършим тук и сега с това!
Но изражението на Аврора му замая главата.
- Ави... миличка .. и ти ли ще ме предадеш? - коленичи той пред нея.
Тя се свлече на земята до него и обгърна лицето му с ръце.
- Никога не съм те предавала Люк - притисна го тя към себе си. - Просто живота не е само начин за оцеляване!
Очите му бяха затворени. Ръцете му обгърнаха тялото и и той положи глава на рамото и.
- На какво да вярвам вече? - прошепна той в ухото и, а тя го прегърна още по - силно към себе си.
- Лука, погледни ме! - повдигна лицето му тя.
Измъченото му отражение накара Аврора да потрепери. Знаех колко много и коства това. - Повярвай ми! Той не е заплаха!
Устните му потрепериха и от тялото му излезе глухо ръмжене. Прегърна я силно и я целуна по устните, като прошепна:
- Обичам те, миличка! - и се изправи на крака, като я държеше здраво в прегръдките си.
Всички гледахме уплашено като не знаехме какво ще направи. Дъжда все така валеше и мокреше дрехите ни, а вятъра се беше усилил.

Ръцете ми нежно галеха лицето на Лука, сякаш се опитваха да заличат следите от яростта и отчаянието по него. Той конвулсивно притискаше тялото ми към своето и диво гледаше Стефан и Емили, които предпазливо се бяха отдръпнали леко назад. Паниката, вледеняваща съзнанието ми, започна полека да ме напуска. Лука ме обичаше. Тази мисъл победоносно си проправи път от дълбините на ума ми и ме заля с вълна от щастие. Той бе импулсивен, безцеремонен, избухлив, опасен и понякога дори жесток, но ме обичаше и нямаше да застане срещу мен, нападайки хората, на които държа. Отърках челото си в шията му като котенце и той сведе поглед към мен. В очите му още гореше недоумение и болка от постъпката ми, но полека възвръщаха предишния си самоуверен блясък. Повдигнах се на пръсти и го целунах. Той прокара ръцете си по ребрата ми и нежно продължи да плъзга пръстите си нагоре. Секунда по-късно ме отблъсна от себе си, разтърсвайки глава, сякаш, за да подреди мислите си. Смъкна якето си и ме заметна с него.
- Мил жест, скъпи, но и то е мокро - усмихнах му се възможно най-лъчезарно.
- Да, но поне не прозира - Лука ме стрелна с игривия поглед, който толкова добре познавах. Заврях се в ръцете му и той ме прегърна вече без да се тресе от разкъсващото го отчаяние и съмнения. Долепих устни до шията му, но той се отдръпна. От гърлото ми се процеди нисък стон на недоволство.
- О, я стига, съкровище! - гледаше ме присмехулно. - Да не мислиш, че не разбирам какви ги вършиш?
Свих юмруци - започваше се.
- И какви ги върша?
- Той няма да се измъкне така лесно!
- Да се обзаложим?
- Не можеш да ме спреш!
- Тогава спокойно можеш да убиеш и мен!
- Драматизираш!
- А ти се държиш като кретен!
- Но съм единственият, който...
- Достатъчно! - в цялата бъркотия бях забравила, че и Дерек е там. Сега той пристъпи напред, мокър като удавено куче, и ни изгледа гневно.
Лука се обърна към него, оголвайки всичките си зъби, но Дерек го пресече:
- Брато, преди да решиш, че е време да ми откъснеш главата, не мислиш ли, че е добре все пак да... разрешим малкия си проблем, а?
Лука изръмжа високо и се обърна към Стефан. Емили автаматична се премести крачка в страни, закривайки го с тялото си. В същия момент Стефан я сграбчи за рамената и се опита да я отмести. Двамата се вкопчиха един в друг, гледайки се в очите, сякаш забравили дори да дишат.
- Трогателно! А сега да приключваме с всичко това - Лука говореше почти делово като не откъсваше поглед от Стефан. - Дер, ти дръж Аврора!
Преди да асимилирам думите му, ръцете на Дерек ме стиснаха като клещи и ме издърпаха на страни.
- Не! - Емили направи крачка към мен, но Лука я спря.
- Ти нали уж пазеше него?
- Люк! Лука, скъпи, погледни ме! Не можеш да го направиш, Люк! Няма да ме видиш вече, разбираш ли? Ако и косъм падне...
- Той няма да ни нарани - увереността в гласа на Стефан бе толкова голяма, че Лука изкърца със зъби.
- Не ме предизвиквай!
- Нямам такова намерение. Е, питай.
Стефан седна на земята и Емили се настани до него. Минута по-късно, почти едновременно, Лука се намърда на един дънер, а Дерек и аз се свякохме в калта. Дъждът продължаваше да се сипе отгоре ни и усещах как телесната ми температура постепенно пада. Тялото на Дерек обаче бе топло - явно наскоро беше вечерял. Размърдах се и той затегна хватката си около мен.
- Казах да я държиш, не да я смажеш!
- Брато, момичето ти е топло като ледена висулка.
Лука се размърда виновно.
- Това трябва да се разреши тук и сега! Не подлежи на отлагане! Но ти по-добре си върви.
Изсмях се.
- Да бе! И аз така си го представях!
- Не съм ял от два дни - не мога да те стопля...
- Че на мен тук си ми е добре!
Грешка! Голяма, глупава грешка! Лука придоби изражението на ранен тигър и стисна зъби. Знаех, че лично на мен нищо няма да направи, но не бе добре да го ядосвам точно сега.
За щастие Дерек не се познаваше с Люк от вчера - изсмя се сякаш някой бе разказал виц и го изгледа подигравателно:
- И понеже като я топля е все едно да съм се намърдал в леглото между вас, та ти сега изглеждаш сякаш съм ти наврял...
- Схванах идеята! - Люк бързо го прекъсна и отново се обърна към Стефан и Емили. Те бяха вперили поглед един в друг и се гледаха нежно. - Ехо!
Емили хвърли на Лука унищожителен поглед, но нищо не каза.

- Та, Дономан, разказвай! Целият съм в слух! - докато говореше Лука се премести по-близо до мен и Дерек, протегна ръка и ме погали по косата. Усетих как Дерек се подсмихна зад гърба ми, но моите нерви отново започнаха да се опъват и нямах сили да оценя цялата комичност в ревността на Люк. С едно движение се откопчих от ръцете на Дер и се преместих в обятията му.
През цяклото време Стефан търпеливо следеше случващото се и чакаше Лука най-после да се фокусира върху него.
- Кой те изпрати при Велизарий? - Люк отново придоби старото си съсредоточено и леко сташно изражение.
- Преди да ти отговоря трябва да те попитам какво знаеш за синовете на Ефра.
Емили ме стрелна с поглед, но аз вече не виждах нищо. Всяка частица от тялото ми се вледени. По гърба ми премина неспокойна тръпка. Лука ме погали и се опита да ме скрие от дъжда.
- Нямам представа за какво говориш, Дономан. Карай по същество!
- Аз това и правя. Не вярвам Аврора да не ти е разказвала нищо за създателя си.
Лука изръмжа раздразнено.
- Знам, че е виждал в бъдещето... и че е мъртъв.
- Да, но по-важното е, че е бил един от Родоначалниците.
- Родоначалниците са петнайсет мъже от някакво селце при река Тигър. След Масовите изтребления са останали само седем... с антуража се. Няма никакви синове на...
- Ефра. Всъщност Древните са наследници на тримата братя, родени от магьосницата Ефра.
- И защо не съм чувал за тях?
- Животът им не е бил особено дълъг. Умрели са още преди изграждането на първите държави. Избити са се по-точно. Самото им съществуване се пази в тайна, считайки се за една от най-мрачните страници от историята на нашия вид.
- Защо са били избити? Кой изобщо ги е...
- Установили са, че силите им са разделени на три. В ламтежа си за абсолютна власт синовете им и самите те застанали един срещу друг. Нещо като Масовите изтрбления, но в по-малък мащаб.
- Всеки се е стремял да погълне душата на другия и да удвои силите си - не знаех кое ме накара да се обадя. Лука впери поглед в мен, гледайки ме озадачено.
- Точно така. Накрая конфликта се разраснал. Наследниците им, тези, които сега наричаме Древните, убили двама от тях. Третият обаче се спасил за няколко хилядолетия. Всъщност Масовите изтребления са породени от възобновеното желание на Древните да убият последния от Родоначалниците. Смятали, че така ще станат всемогъщи.
- Е, успели са. И нещо променило ли се е? - Лука започваше да се изнервя.
- Не, защото той не си е отишъл напълно. Завещал е душата си на единствения човек, на когото е можел да се довери - едно смъртно момиче.
Всяко мускулче по тялото на Люк се скова. Ръцете му болезнено се затегнаха около раменете ми.
- Не ми казвай, че не си се питал защо Древните търсят Аврора - Стефан го погледна съжалително.
- Аз мислех, че... защото... аз...
- Е, грешал си.
Изведнъж Лука се сепна и ме погледна паникьосано. Разбрах кое го мъчи и го погалих по лицето.
- Няма нищо - знаех, че идват за мен. Добре съм.
Лука ме погали разсеяно и отново се обърна към Стефан:
- И къде е твоята роля? - изведнъж изражението му стана заплашително. Той леко ме отмести така че при нужда да може бързо да се изправи.
- Ето тук става забавно. В известен смисъл. Ами, виждаш ли, някои от Древните се разкайват за Изтребленията. Два от родовете се опитват да предотвратят нови кръвопролития. Аз служа на тях.
- Станал си част от антуража им? - Лука изръмжа презрително и го изгледа предизвикателно, но Стефан само леко поклати глава, без да сваля непроницаемото изражение от лицето си.
- Не точно. Те просто знаят, че при нужда могат да разчитат на мен. Това е. Те ме изпратиха при Велизарий. Той е близък с трите най-... ъъъ... амбицирани рода.
- Тези от двореца Олимп? - Лука изкърца със зъби, но за първи път в очите му проблясна разбиране към думите на Стефан.
- Да. Трябваше да разбера какво кроят.
Стефан замълча и над нас се възцари тишина. Дъждът се изливаше от небето като библейския потоп, удавил грешния свят. Седях на земята, цялата покрита с кал, премръзнала и напълно безчувствена. Мислите ми се разпръсваха като ято, подплашени птици и скоро усетих как пред очите ми се спуска плътна сива пелена, в която призраците на миналото ми оживяваха, припомняйки ми далечни, отдавна загърбени спомени.

- Разкажи ми за поверието! - очите ми умолително и галено се взираха в него.
Той ме погледна нежно и ми се усмихна. Устните му докоснаха слепоочията ми и сърцето ми се заблъска в гърдите като лудо. Усетих, че се изчервявам и сведох глава.
- Наистина ли ти се слушат такива страшни истории? - пръстите му леко повдигнаха брадичката ми.
- Аха! - лицето ми вече цялото гореше, но бях твърдо решена да не отстъпвам.
- Обещаваш ли, че няма да се плашиш?
- Обещавам!
Той се изсмя на детското ми любопитство и наивност и ме прегърна внимателно сякаш бях направена от стъкло.
- Добре. Казвал съм ти, че имам двама братя близнаци... имах по-точно. - Рагнар се поколеба за миг, но после продължи спокойно. - Майка ни била нещо като жрица на племето. Дотогава не се била раждала по-силна магьосница от нея, а и до ден днешен не е. Всички я почитали, но повечето се бояли от нея. Тя можела да изцери всяка рана, да предизвика дъжд, да вижда в бъдещето. Някои дори вярвали, че чете мисли. Хората от племето били убедени, че дарбата й се спуска свише от боговете и нейната дума била закон. Тя обаче била прокълната да няма деца. Омъжила се на седемнайсет и за десет години изгубила осем деца - повечето пеленачета, но някои още неродени. Когато разбрала, че отново е бременна, тя направила заклинание, с което да осигури вечен живот на бебето си. Не знам какъв е бил ритуалът, но са ми разказвали, че нощем излизала и пиела кръв от различни животни, танцувайки около огън. Може и да са преувеличили... Факт е обаче, че аз и братята ми сме оцелели да се родим. Тогава майка ни разрязала една от вените си и ни дала да пием от кръвта й. Миг по-късно издъхнала. Така се е зародил митът, че душата й се е разделила на три и се е вселила в нас.
- И всеки от вас е имал частица от дарбата й.
- Да. С братята ми растяхме с убеждението, че сме различни от другите. Аз можех да предвидя бъдещите действия на всеки около мен, Рас четеше мисли, а Тарис бе способен да контролира съзнанието на всеки, приближил се достатъчно. Умеехме и други неща, но тези бяха основните. Бяхме много по-силни от другите деца на нашата възраст, а в последствие станахме най-добрите войни. Тримата бяхме непобедими.
- Какво се промени? - невинно вперих поглед в него, но очите му съзираха друг, отдавна изчезнал свят. Устните му машинално изричаха думите, но той сякаш не съзнаваше, че съм до него.
- Тримата се оженихме - все за красиви и изтъкнати момичета. Родиха ни се деца. Тарис имаше цели осем. Моите бяха три, а на Рас - четири. И всичките бяха момчета. Това се считаше за добър знак за продължение на рода. С братята ми се разбирахме и заедно бяхме могъщи като армия. Един ден обаче една заблудила се стрела прониза Тарис в сърцето. Мислехме, че ще умре - раната бе смъртоносна, но той оцеля. Извадихме стрелата, раната заздравя пред очите ни и той се изправи сякаш не е било. Така разбрахме, че сме безсмъртни - заклинанието на майка ни бе подействало по-добре отколкото предполагахме. Но това не бе достатъчно за братята ми. Те все по-често започнаха да си повтарят легендата, която се носеше в селото...
- За разделената душа на Ефра?
- Да. Двамата се полакомиха за власт. На мен ми бе все едно, но не можех да ги помиря. Скоро те достигнаха до извода, че ако един от нас убие останалите и обедини отново душата на майка ни ще придобие нескончаема сила. Така разпрата ни прерасна във война, но тримата бяхме еднакво силни и никой не можеше да вземе надмощие. А децата ни растяха. Те бяха същите като нас - по сила, по способности... всичко. Дори жаждата им за власт бе същата. Синовете на братята ми убиха бащите си и се насочиха към мен. Аз се махнах от селото и повече не се върнах. Можех да видя какво кроят и успявах да им се измъкна. Странното за тях бе, че тези, които бяха поели отделните частици от душата на Ефра, не бяха по-силни от преди. Решиха, че това е защото трите парчета още са разделени и, понеже не можеха да ме намерят, преостановиха войната... За известно време.
- И сега те знаят къде си и ще дойдат за теб? - сълзите бавно мокреха лицето ми. Не можех да си представя, че ще го загубя.
Рагнар примигна сякаш се събужда от сън и ме погледна тъжно.
- Нали обеща да не се разстройваш! - нежно подсуши очите ми и целуна косата ми. - Да, искат да довършат започнатото. Вече са по-силни, по-опитни, но още не знаят какво правят. Двете момчета, които откраднаха душите на Рас и Тарис са мъртви. Вече други пазят парчетата от силата на великата магьосница и се залъгват, че това ще ги издигне.
- Как са умрели... онези двамата?
- Не мога да ти кажа със сигурност. Говори се, че в един момент започнали да получават халюцинации. Явявали им се бащите им, обвинявали ги за стореното. Силите им започнали да намаляват. В един момент не издържали и се самоубили. Естествено, обаче веднага се намерили други, които да поемат щафетата.
Рагнар въздъхна и погали лицето ми.
- Повярвай ми, не искам да те забърквам в това! Не знам кое ни срещна... Вече е късно и не можем да върнем времето назад. Мога само да ти обещая, че няма да допусна да ти се случи нещо!
- Знам! Обичам те, скъпи! Щом съм с теб не се боя от нищо!
Той се загледа в далечината и проговори като на себе си.
- Не знам какво ще се случи с нас... Единственото сигурно е, че се задава най-свирепата война, която нашият свят е виждал.
Притиснах глава към гърдите му и притворих очи.
Беше лето Господне 907-мо. Войните не бяха нещо необичайно. И представа си нямах колко истина има в думите му.

Вятърът се бе усилил и премяташе косите ни. Бях седнала на мократа земя - цялата бях покрита в кал,а бялата ми тениска - беше станала кафеникава. Ръцете ми трепереха и за миг си помислих , че очите ми изневеряват. Започна да се спуска мъгла - така непрогледна и гъста , която се уви около телата ни, като нежно одеало, което ни пази и защитава. Инстинктивно се протегнах да хвана ръката на Стефан, но не успях. Когато погледнах мястото, където се очакваше да седи ( до мен) се стреснах. Бях сама. Нямаше го. Цялото ми тяло потрепери. Изправих се на крака и от косата ми се стече струйка вода.
- Стефан? - извиках аз - Къде си ?
Краката не ме държаха затова не можех и да помръдна. Подхлъзнах се и паднах по гръб на земята. Браво... сега хубаво се нацапах!
- Стефан! - извиках пак като се поизправих от студената калната си баня.
Някой ме сграбчи за ръцете и ме вдигна като ме прегърна.
- Тук съм, мила! Тук съм! - говореше ми нежно Стефан, като покри тялото ми със своето.
- Къде са всички? - уплашено започнах да се озъртам напред - назад.
- Всичко е наред! - повтаряше ми Стефан.
Прегърнах го силно и аз, като му позволих да погали тялото ми под мократа ми и мръсна тениска. Допира му ме накара да настръхна, но топлата вълна която ме обля изведнъж, ме накара да се сгрея малко от студения проливен дъжд и тъмната мъгла.
- Хайде, да се прибираме! - усмихна ми се той и ме целуна по челото.
- Къде са всички? - продължавах да питам аз.
- Те тръгнаха вече..
- Как така? Ами Аврора?
Бях я видяла как и прималява.
- Лука и помогна да се изправи и да дойде на себе си , сега всички са в замъка!
Усмихнах му се спокойна като се опитвах да осмисля какво в действителност ми казваше. Не ми беше лесно, а и бях уморена. Имах нужда от сън. Отпуснах се в обятията му и му позволих да ме води.

----> В дома на вампирите